Пътеписът е авторски и може да се използва само след разрешението ми или упоменаването на източника

 

Kак реката ме прегърна

 

 

          Ако си от онези хора, които никога не са мечтали за самотен остров с девствен плаж, този пътепис не е за теб. Ако си от онези хора, които никога не са мечтали да гледат залеза с пурпурното му зарево, отразено във водата, спри да четеш по-нататък. Ако си от онези хора, които жадуват за шумния и голям град, ставай и се гмуркай в тълпата и не си губи времето с това четиво.

          Ако обаче си от другите, мечтателите, авантюристите, които цял живот копнеят за приключения, които се впускат в приключения и вечно търсят предизвикателства, имай търпение да прочетеш този разказ до край, най-малкото, защото ще разбереш, за още едно невероятно кътче на красивата ни България.

          Като чуеш река Дунав какво си представяш?

          Аз си представях картата на България и северната и граница. Спомнях си много, много широка река, която съм виждал при Русе и Силистра. Спомням си един остров Батин, описан в пътеписа ми „По Янтра“. Спомням си гребане, гребане и пак гребане по средата на тази огромна река и това, че заради отдалечеността на бреговете и можеш  дори да не видиш онзи старец, хвърлил кротко въдицата си в бавно течащите води на реката,  може би с надежда да улови златната рибка. За мен това беше река Дунав. Но сега мога само да съжалявам, че не съм открил по-рано всичко онова, което е всъщност.

          Как реката ме прегърна?

          Още когато купих първия си каяк исках да се спусна от Видин до Силистра, но по ред причини не успях да организирам това плаване. Вместо това се спуснах По Янтра и вливайки се в Дунав видях както казах онази широка и много бавна река. Все съм се чудел, какво толкова намират каякарите, че всяка година организират „Воден поход по Дунав“. Казвах си „Тези са мазохисти-гребат като замаяни по цял ден, за да излязат на някой мизерен бряг на големите крайречни градове.“ Въпреки това мое учудване, все пак 7 години след като си взех първия каяк реших да се спусна по реката и то не за да гледам някакви красоти, а за да покрия разстоянието Видин-Силистра, за да имам вътрешния мир, че чисто и просто съм успял да изгреба тези 416 км.

          Мислех да тръгна сам. Започнах да проучвам вариантите за превоз на каяка до Видин, но след като споделих идеята си с приятели, веднага трима поискаха да се включат.

          Венци - познат т пътеписа „По Янтра“, където с приятелката си ми бяха логистика. Не веднъж са ми организирали биваците при спускането ми по реки. Този път щеше да е в лодката.

          Цецо - обигран логистик, активно поддържащ ме в доста от щуротиите. Гребал е по Янтра и Дунав, но този път щеше да е само логистика.

          Поради служебни ангажименти 2 дни преди тръгването третият кандидат за плаването отпадна.

          На брифинга (на бира и цаца) се разпределиха задачите по подготовката за плаването - кой какъв багаж ще взема, дрехи, бивачни съоръжения, храна и т.н.

           Естествено логистикът Цецо най-много го интересуваше къде ще се нощува и това не поради някаква суетност, а защото наистина беше наложащо да имаме някакъв предварителен график на плаването. Цецо щеше да кара съпътстващия ни автомобил с всичката бивачна екипировка и трябваше да знае къде да спре, за да изгради лагера. Това ми беше ясно предварително и за това бях проучил въпроса и като за начало, докато видим с какво темпо ще гребем, щяхме да се придържаме към графика на „Водния поход  по Дунав“, който бях намерил в интернет. Щяхме да нощуваме по местата, на които участниците в похода нощуват, но тук имаше един малък проблем. Походът по график  се прави от Видин  до Силистра за 12 дни, а аз разполагах с 8, т.е., трябваше да се наваксва с повече гребане или просто като изтекат тези 8 дни, да вадим лодката от реката и да се прибираме без да сме достигнали Силистра. Всичко това щяхме да решаваме в крачка.

          Стегнах единия от двуместните ми каяци - онзи първия, който бях купил специално за Дунава, същия с който корабокруширах „По Камчия“, каякът с най-голяма сантиментална стойност за мен.

          На 26.07.13г. натоварих колата с приготвения от вечерта багаж и в 03:15ч тръгнах да взема Цецо. Чакаше ни много път от Шумен до Видин, а исках по обед да влезем във водата, за да успеем до вечерта да покрием първия етап от плаването – 48 км, който по  принцип се прави за цял ден.

          Натоварихме и багажа на Цецо, след това отидохме да вземем Венци и газ към Видин. Колата с лодката върху нея летеше и за целия път спряхме само веднъж за закуска и кафе. По обед паркирахме до крепостта Баба Вида, където след кратко суетене и подреждане на храна и вода в лодката, двамата с Венци седнахме в нея и направихме първите загребвания под виковете на Цецо, че не можел да бяга подире ни по брега и да снима. Оставихме го, за да се видим отново на брега на град Лом.

          На около 5 км от нас виждахме о.Богдан. Течението на реката беше изключително бавно. Докато давах напътствия на Венци как да гребе и го укорявах да не се намества в лодката все едно е на задната седалка на колата ми, защото ще ни обърне, взехме ясно да виждаме подробностите от пейзажа на наближаващия остров. Още тук ми направи впечатление нещо, което до сега не бях виждал. Винаги по реките се спускам пролетно време, когато са пълноводни, включително и Янтра, а от там и в Дунав съм гребал в краткия участък от вливането на Янтра до рибарското селище Стълпище пролетта. Тогава и Дунав е пълноводен, но сега при спадането на нивото на реката, водата се беше отдръпнала от острова, разкривайки невероятен пясъчен плаж от челната му страна.

          Формата на повечето речни острови е издължена по посока на реката дълги от 200 – 300м до 16 км. Имат гъста растителност, която основно е върби и не високи тополи, които са с широки кичести корони. При пълноводие ми се е случвало да греба в тази растителност, залята от водата. В челото и опашката на острова реката отлага пясък. И сега за пръв път, поради по-ниското ниво, аз го виждах. Не само аз останах впечатлен от този плаж, но и Венци с почуда попита „Ама това пясък ли е?“.

          Гребейки подминахме острова за да открием веднага след него други два- Голям и Малък близнак и … пясъчно островче отстрани до тях. На навигационната карта на р.Дунав на хартиен носител, която имам благодарение на Цецковия баща, за което изключително много му благодаря, имаше много отбелязани плитчини. Сега при спадането на водата тази плитчина беше станала пясъчен остров без растителност с фин пясък, по-скоро бял от колкото бледо жълт.

          Налагаше се постоянно да си напомняме, че до залез слънце имаме да гребем 48км и не трябва да се заплесваме, ако не искаме да акостираме на челници, които за всеки случай носехме.

          Цъкайки с език Венци задаваше въпроси по-скоро на себе си от колкото на мен- „И ко искаш да кажеш, чи сичкътъ тъз вудъ значи съ движи?“  Или пък се тюхкаше- „К‘во ми трябваше да идвам, не си седях у къщи на климата, да си разцъквам каналите и да си пия студенътъ биричка! Аз тез стави да не съм ги намерил на пътя да ги хабя!“…

           Всичко това го очаквах и го приемах със смях, защото това си е стила на Венци. Той беше първият, който каза че ще дойде с мен. Тогава нямах намерение да имам съпровождащ автомобил, но за щастие той разбра това, едва след като и Цецо реши да дойде като логистик, иначе не ми се мислеше какво щяха да чуят ушите ми.

          На поредния остров с пясъчен бряг решихме да спрем и да починем. Насочих лодката натам и когато се приближихме видяхме, че в сенките на дърветата има разпънати палатки и щъкащи хора по плажа. Акостирахме благополучно и блажено изпънахме гърбове на финия топъл пясък. След като отдъхнахме преди да влезем в лодката отидох да поздравя близко стоящия мъж, който се оказа колега, каякар, и е участвал във „ Водния поход по Дунав“. Поговорихме, предупреди ме за опасен участък със силно течение в началото на остров Белене и ни пожела леко гребане. Качихме се на лодката и потеглихме.

          Към 19:00 ч видяхме в далечината снажна мъжка фигура да подскача и ръкомаха с две ръце и два крака от ломския бряг. Не ни беше трудно да познаем, че това е нашия другар Цецо. Сигналите, които ни даваше за да окаже мястото на акостирането ни явно не му бяха достатъчни за това започна да ни прави „слънчеви зайчета“ с една алуминиева паница. Загребахме към него и след петнайсетина минути стъпихме на брега.

           Духаше вятър и се наложи да реорганизираме малко палатките за да са на завет зад колата. Напръскахме се с репелент, защото със скриването на слънцето изскачат онези жужащи насекоми, комарите и настървено търсех кръв. Какво ли са виновни те като природата им е такава, но защо пък трябва да се множат чрез нас. Много хора мислят, че комарите се хранят с кръв. Нищо подобно. Хапят само женските. А мъжките - какво не се ли хранят? Хранят се разбира се и мъжките и женските си се хранят като всяко друго насекомо с растителни сокове и цветен прашец. Женската освен това има нужда от протеин за да снася яйца и този протеин го набавя от кръвта на бозайниците.

          Както и да е. Решихме че нашия протеин не си го даваме и се окъпахме с репелент.

          Седнали вече около походната маса под тентата решихме нещо много важно провокирано от един телефонен разговор на Венци през деня. Имаше изключително лоши новини и беше буквално въпрос на живот и смърт да се прибере на следващия ден. Проблемът му беше както личен, така и социален, както битов, така и обществен. В този телефонен разговор жена му съобщи, че баща й нямало да може да свари ракията от кайсии и Венци трябваше да се прибере и да свърши тази работа, защото „матр‘яла“, както казва той, ще стане зян. И това ако не е личен и битов проблем здраве му кажи. Добре ама ще питаш защо социален и обществен? Социален - защото тази Венцева кайсиева ракийка я знаем, а какви по-добри социални контакти могат да се завържат, ако не на маса с тази благинка. А обществен? Обществен, защото ти приятелю четеш този пътепис, който е плод на мотивацията на авторът му, мотивация произтичаща пак от тази благинка с която ще си разквасвам гърлото докато чета тези редове на компанията описана в тях, а обществената полза е че ти и други като теб ще научат за още един приказен бисер в огърлицата на майка България.

           Взе се решение да тръгнат на следващи ден по обяд, а аз да продължа сам. Това за мен не беше проблем дори напротив. Нямаше да е необходимо да се съобразявам с местата за нощувка, а където ме завареше нощта там щях да лагерувам.

          Аз хапнах, изпих една чаша бяло вино и оставих другарите си на ракийка, салатка и сладка раздумка. Бързо се мушнах в палатката, преди някое жадно за протеина ми насекомо да ме е докопало и извлякло извън нея.

          Сутринта трябваше да станем в 5:30, но станахме в 6:30. Припряно подканях Венци да се оправя по-бързо за да тръгваме, защото исках да стигнем колкото се може по-рано до Козлодуй от където щях да продължа сам. Колкото по-голям аванс от време имах, толкова по-далеч щях да стигна до  вечерта.

          В 14:00 видяхме Радецки и веднага след него Цецо на брега на реката, хвърлил безуспешно въдиците. Посрещна ни с оправдания за неподходяща стръв, обрасло дъно и т.н. Насочих лодката между въдиците и излязох на брега. Там намерих отворена консервена кутия с варена царевица, която моментално нападнах без да вземам в предвид протестите на Цецо и довода му, че това била стръвта за рибата.

           Преразпределих багажа си и натоварих в лодката раницата с  най-необходимото, палатката, 30л вода и храната сложена в хладилна кутия.

          Беше важно да подредя и балансирам правилно двуместната лодка, защото сега щях да бъда сам в нея. Водата поставих на носа, раницата на задната седалка, а аз седнах на фибранова плоскост пред раницата. Така центърът на тежестта се изнасяше към средата на лодката и щеше да е лесна за управление. Взех и двете весла за всеки случай. Облегнах се на раницата зад мен и проверих дали ще ми е удобно. Кутията с храна поставих между краката си и направих първите самостоятелни загребвания.

          Веднага след мястото където бяхме акустирали започва остров Козлодуй. Исках да го заобиколя от северната страна, за това напънах веслата за да избегна макар и слабото течение, носещо ме към южната му страна. Тъкмо подминах челото на острова и едната връв на управлението на каяка се скъса.

          Каякът има рул и два педала в краката ми. С помощта на две въженца рулят се свързва с педалите. Управлението на кака се извършва с веслата и педалите. Едно от тези въженца се беше скъсало и лодката по всички закони на Мърфи реши да ходи в Румъния. Гребях яко от ляво за да насоча лодката към острова, но без резултат. Обърнах се и побутнах с веслото руля в желаната посока. Лодката послушно зави. Пак загребах и отново каякът се насочи към румънския бряг. Повторно регулирах ръчно руля с веслото и така лек-полека доближих острова и що да видя - четири девойки по монокини си подхвърлят топка с волейболни подавания. Викам си: „Бре много е горещо. Това е мираж“. Да ама не! Те са си истински и са там, а лодката ме води право при тях. Взех да се чувствам неудобно, като някакъв воайор. А моят верен каяк-не та не , там ще те заведа. Момичетата ме видяха и влязоха в горичката, където бяха опънати палатки, а от там излезе един левент, който навярно за да покаже че не е сам завика: „Стояне има ли бира при тебе“ като гледаше малко по-надолу. Проследих погледа му и в шубрака видях да клечат до въдиците си още трима юнака. Пищните красавици придобили смелост от закрилника си излязоха от горичката и се приближиха. Каякът ми заби нос в пясъчния бряг межди левента и приятелите му. Аз слязох от лодката най-невъзмутимо все едно съм Хю Хефнър и всеки ден съм в компанията на разголени девойки и започнах да отстранявам повредата по руля. Все пак им махнах за поздрав за да дам ясен знак, че съм с добри намерения, а не съм дошъл да крада моми.

          Оправих си руля и отново седнах в каяка. Започнах един слаум между острови кой от кой по-красиви.

          Няма и не искам да назовавам по имена островите. Който иска да ги открие лесно ще ги намери. Отива до Видин сяда в една лодка и започва да гребе - няма как да ги пропусне. Шумът от цивилизацията остана далеч зад мен. Чуваше се поплясването на веслата ми и каяка плавно се плъзгаше по водата, оставяйки клиновидна вода бразда след себе си.

          За разлика от другите реки по които можеш просто да се спускаш по течението тук това не ставаше. Реката беше много бавна и ако не гребях лодката просто спираше. Бавното течение обтичаше корпуса й без да я премества спрямо брега.

          Мотивиран да видя каква е онази дългокрака птица крачеща важно,, като генерал пред строена войска аз загребвах, изравнявах се с нея, а тя дори не ме забелязваше. Имаше си свои грижи, занимания, собствен живот. Животът всъщност кипеше навсякъде. Тази река просто е жива. Непрекъснато се чуваше плясък от някъде и когато се обърнех в посоката на шума виждах концентричните кръгове на скочила риба. На няколко пъти видях и самите риби- кои по-големи, кои по малки палаво да се премятат над водата. В оголените от водата мъхести коренища на върбите се чуваше : клоп, клоп, клоп. Звук, който са ми казвали че е от сом. Ята чайки или прелитаха над мен крякайки или на групи просто си седяха по пясъците.

          Стигнах остров Попадия привечер. Извадих каяка на брега. Имаше още малко до залез слънце, но вече нямах сили. Бях гребал за деня почти 80км. Разпънах палатката и отворих хладилната кутия за да извадя вечерята си. Тази хладилна кутия носех не заради това, че ще държа храната на студено, а защото всичките ми хранителни продукти щяха да са на затворено и сухо място. Менюто ми по време на плаването се състоеше в първите три дни от краставици, сирене и кашкавал, а след това  три консерви риба и лютеница. Да не забравя и по двеста грама бяло винце, което изпивах всяка вечер преди лягане.

          Хапнах набързо, съблякох се и влязох в реката със сапун в ръка. Беше немислимо да си легна след толкова горещ ден и пот без да се изкъпя.

          Подсуших се и седнах на пясъка загледан в магията на бавно потапящото се в реката слънце. Пурпурните му отблясъци се разтваряха във спокойната вода и то утихваше отнасяйки със себе си един изминал ден. Мъдрост, нежност, носталгия се пропиваха в последните отблясъци на хоризонта. Изморени и тежки сенките на върби и тополи все повече полягаха над вече тъмната река за да се потопят в един друг не по малко красив, не по малко шумен и жив свят. Светът на мрака.

          Когато се събудих беше още тъмно. Фосфоресциращият циферблат на часовника ми показваше 5:00ч. станах и започнах да опаковам нещата си. Навън мракът се топеше. Събрах палатката, подредих багажа в каяка и загребвайки в утринната хладина потеглих.

          Обнадежден от предния ден, че мога да греба по два етапа от „Водния поход по Дунав“ за един ден, исках да повторя това отново. Ако това интензивно гребане беше по силите ми щях да успея да стигна до Силистра в рамките на времето с което разполагах.

          Слънцето изплува над водата и отблясъците заиграха по лицето ми. Въздухът бе пропит с аромата на зеленина, на вода и нещо много свежо. Носеше се аромат на цвят. Нямам представа какво цъфти по това време на годината, но навсякъде покрай островите се носеше това благоухание. Птиците не бяха млъквали цяла нощ, но сега с изгрева бяха просто пощурели. Не съм ходи в джунглата, но съм слушал аудио записи на звуците от там. Е, бога ми, ако бях видял тази сутрин маймуна на този остров нямаше въобще да се изненадам.

          Изгрев, нов ден, нова надежда, нови цели, нови сили.

          Гребях, дишах, слушах, гледах и не можех да повярвам, че си имаме такова дивно и красиво място в България.

          Слънцето напредваше по хоризонта и ставаше още по-горещо. От начало свалях шапката, топях я във водата и я поставях на главата си наслаждавайки се на стичащите се капки вода по лицето, врата и гърба ми. По някое време това не беше достатъчно. Правех същото и с ризата си. Потапях я и я обличах в движение без да слизам от лодката.

          По време на цялото плаване сутрин влизах в лодката веднага след като приберях багажа. Гребях непрекъснато до около 09:00 ч. Тогава спирах и без да слизам от лодката закусвах в нея и пак се хващах за веслото. По обед се хранех отново в лодката. Наближеше ли 14 ч вече изнемогвах, спирах на някой остров и правех пълно разпускане за час. След това пак в лодката до 20 - 20:30 ч

          Наближаваше вече 14:00. Не си чувствах ръцете, раменете и гърба от умора. Видях поредния приказен плаж и се насочих натам. Едва стъпил на брега хвърлих абсолютно всичките си дрехи и влязох във бистрата прохладна вода. Излязох разхладен и все така чисто гол се проснах по гръб на пясъка под рехавата сянка на една ниска кичеста топола. Такова блаженство излиза от рамките на речника ми. Финия пясък под мен обгръщаше измореното ми тяло. Толкова е фин, че почти е като прах. Капките вода се стичаха по тялото ми а някаква птичка мелодично пееше точно над главата ми. Имах чувството че съм в рая. Постепенно мускулатурата ми започна да се отпуска. С периферното си зрение видях до мен, на една педя от дясната ми китка едно птиче със снежно бяло оперение. Черна ивица тръгваше от електриковооранжевия й тънък и дълъг клюн минаваше през главичката й и свършваше някъде при опашката. Птичето ме гледаше любопитно с леко наклонена настрани главица. Кога е кацнало не зная. Не исках да го плаша за това затворих очи и се отдадох на съвършенството на мига. Просто бях там, гол от към дрехи и мисли, от към желания, интереси и цели отдаден на това което ме заобикаля.

          Събудих се след трийсетина минути, възстановен и готов да продължа. Птичето го нямаше. Напълно разбираемо, защото едва ли е останало очаровано от моята „песен“, която неизбежно съм запял заспивайки.

           Изкъпах се отново в реката, за да смъкна пясъка от тялото си, облякох дрехите и отново в каяка.

          Гребах, гребах, гребах, за да видя какво има ей там напред, гребах, за да стигна следващия остров и с любопитство да го разгледам или просто гребах за да достигна онова неясно нещо на хоризонта пък каквото и да е то. Налагах си темпо на работа с веслата, което спазвах през цели ден.

          Монотонността на плясъка на веслата, безкрайната повторяемост на движенията отпускаха психиката ми, освобождаваха съзнанието, отваряха сетивата и всички възприятия като отприщваха емоционален поток предизвикан от на пръв поглед най-незначителната картина която виждах. Това, което минаваше пред очите, през ушите и носа ми не бяха просто композиционни елементи. Всички тези  елементи не бяха просто рефлектори, отразяващи и фокусиращи в мен външния свят, а мост, през който минавах и се потапях в заобикалящото ме.

          Аз не просто бях на това приказно място, аз го преживявах. Всичко случващо се извън мен всъщност се беше превърнало в част от мен и аз част от него. Отпусках изморена ръка до набралата скорост лодка и с длан леко докосвах, галех реката. Разкопчаният ръкав на ризата ми се потапя във водата и става пристан за две водни кончета, вплетени в любовен кръг. Оставих ги да се обичат на ръкава ми  и пак загребах, което движение по никакъв начин не ги обезпокои.

          Щастлив съм! Давам си ясна сметка, че съм наистина щастлив!

          Изхвърлям от главата с мисли от рода на това, че може би съм малко смахнат щом намирам щастието сам в този пущинак, но от опит зная, че ако човек иска да усети истински природата, трябва да е сам. Който и да е с него-най-близък човек, или най добър приятел, няма да е същото. Присъствието на друг човек ме изкарва от това състояние на вътрешен покой, от състоянието на блаженство, граничещо с нирвана.

          Разбира се, има си го огромното очарование да си на такива места с близки хора, но ако искаш да почувстваш пулса на местата, които посещаваш, ако искаш физически, емоционално, духовно да станеш част от този организъм, трябва да си сам.

          Бях навлязъл в един островен лабиринт преди остров Белене. Слънцето беше вече ниско зад мен и аз започнах да се оглеждам за подходящо място за нощувка. Лодката се плъзгаше по плитка вода. Отдолу, две педи под кила на каяка, виждах дъното, надиплено от пясъчни вълнички. Един остров от ляво, друг отдясно, заобикалях тези оазиси на природната независимост. В един момент, въпреки картата пред мен, загубих представа между кои точно островчета се намирам.

          Пред мен чух весел смях и след малко видях две двойки младежи, разпънали лагера си на пясъчната опашка на острова вляво от мен. Попитах ги за името му, за да се ориентирам къде точно се намирам. Поинтересуваха се от къде идвам и когато им казах, че идвам от Видин и отивам в Силистра,  девойките ме погледнаха с нескрито недоверие, а единият от младежите повдигна вежди и отговори „Много път бе!“ . Не знам дали беше много пътят. Аз отдавна вече не гребях, за да измина някакви километри. Това не ме интересуваше. Единствената ми цел вече бе да опозная тази приказна река. Побързах да оставя младежите сами в забавленията им.

          Няколко километра по-надолу достигнах опашката на последния от групата острови. Реших да нощувам там. Пред мен в далечината виждах остров Белене. Акостирах на пясъчния бряг и изтеглих лодката на сушата. Тази вечер нямаше да виждам залеза, защото бях в източната част на острова, но за сметка на това щях да посрещна изгрева.

           Разпънах палатката под кичестите върби. Изпрах си дрехите. Между два клона на една върбата опънах въже и ги прострях. Изкъпах се, облякох чисти дрехи, вечерях и влязох в палатката.

           Изпънах измореното си тяло. Под мен усещах мекия и все още топъл пясък. Отпуснах се и заслушан в песента на някакви птици, които за пръв път чувах, заспах.

          Събудих се тъкмо на време. Пурпурния ореол изплуваше на изток над остров Белене. Гледката беше омагьосваща. Седнал пред палатката на пясъка по турски, поглъщах всеки лъч от изгряващото слънце. Поемайки дълбоко въздух ставах свидетел на раждането на деня. Всичко ликуваше-птиците пееха, рибите подивели шлюпуркаха бясно във водата, дори малките жабчета не можеха да си намерят място и ту изскачаха на брега до сами краката ми, ту скачаха обратно във водата.

          Трябваше да се приготвям. Закъснявах. Събрах лагера, подредих лодката и ми отне доста време докато я вкарам във водата, защото палавите жабчета щъкаха около нея и се страхувах да не премажа някое о тях с тежкия каяк. Потеглих бавно и ритмично. Без проблем заобиколих остров Белене от север, без дори да усетя течението, за което ме предупреди колегата каякар. Натрупаната умора си казваше думата и ми отне доста време докато успея да навляза в нормалния темп на гребане, а ме чакаше преход от почти 90км. В този ден исках да стигна до Русе.

          Облеклото ми се състоеше от памучна риза с дълъг ръкав, леко и тънко памучно долнище с дълъг крачол и шапка с периферия. Единственото незащитено място от тялото беше външната част на дланите и те започнаха болезнено да изгарят от слънцето. Принудих се да изляза на брега, за да извадя една фланелка от раницата. Срязах ръкавите й и ги нахлузих на дланите си като ръкавици без пръсти, за да покрия изгорялата от слънцето кожа. Остатъка от фланелката намокрих и преметнах през врата си като шал. Лявата ми ръка беше жалка картинка. Всички пръсти обвити в левкопласт, заради появилите се пришки, дланта покрита с ръкава от фланелката, а китката пристегната с ластичен бинт, заради обадила се стара травма. Но всичко това нямаше значение. Имах цел Русе, за това влязох в лодката без повече да се мотая и потеглих.

            Следобеда видях в далечината кулата на най големият ни крайречен град. Беше много, много далеч. Виждах я едва, едва, трептяща през нажежения въздух, но колкото и далечна да беше тя, това ми даде сили. Загребах втренчен в кулата като хипнотизиран- ляво дясно, ляво дясно… Взирах се в този маяк и гребях, пренебрегвайки и болка и умора. Изтощението беше зверско. Постепенно кулата започна да придобива все по-ясни очертания. Още малко и пак остров, и пак гребейки покрай него забравям всичко. Превърнал съм се в организъм, но не онзи човешкия, а онзи, който е част от общия- този на реката. Нямам мисъл, спомени, минало и бъдеще, имам просто само някакъв първичен инстинкт да греба. Изтощението е сломило всичко в мен – суетност, его, амбиция. Вече не виждах и не чувах нищо. Сетивата ми не функционираха. Но аз усещах, усещах реката по-силно от всякога и всяко едно живо същество, което беше подслонила толкова ясно и силно, толкова мощно, че не беше необходимо нито да гледам, нито да чувам, за да знам, че съм там, че съм част от всичко това. Мисловно и волево принизен, но духовно извисен до толкова, че да бъда достоен да дишам редом с останалите обитатели на тази биосфера, достоен да бъда там без да съм натрапник.

          Точно преди слънцето окончателно да се скрие, изкарах лодката на остров на няколко километра преди Русе. Бях успял, бях изминал най-дългият тур от плаването си.

          Бавно и провлачено се движех, докато разпъвах палатката и вадех багажа от каяка. Изкъпах се и влязох в палатката. Хапнах, излегнат на хълбок и заспах, без дори да затворя капака на хладилната кутия.

          През нощта силен вятър ме събуди. Не добре укрепената от вечерта палатка плющеше под напора на вятъра. Излязох и я укрепих. На небето нямаше нито едно облаче и звездите блещукаха с цялата си прелест. В безлунната нощ и най-бледите звездички се бяха наконтили и излезли да се покажат. Млечният път се открояваше на небосклона. Толкова много красота има около нас, а ние сме слепи за нея. Заобиколени сме от съвършенство, а обръщаме живота си с главата надолу, за да го търсим. А то е до нас, около нас и само трябва да му се доверим, за да стане част от нас.

          Трябваше да почивам. Пренебрегнах невероятното звездно небе, влязох отново в палатката и се мушнах под спалния чувал.

          Сутринта, бодър и възстановен физически, бързо оправих екипировката си и потеглих. За този ден ме чакаха някакви си 70км преход. Както обикновено, в ранния следобед излязох на едно голо пясъчно островче, разхладих се в реката и чисто гол легнах на пясъка.

          По време на цялото ми плаване, когато срещнех остров, предпочитах да го заобикалям от тази страна, от която не минават шлеповете и пътническите кораби. На ден се разминавах с 4-5 плавателни съда. На откритите участъци от реката, без острови, гребях по фалватера (най-дълбоката част на реката).

          Този ранен следобед  бях задрямал на пясъчно островче, което беше почти по средата на реката и от него се виждаше както Румъния, така и България. На картата ми беше отбелязан просто като плитчина.

          Събуди ме боботенето на двигател на кораб. Мързеливо отворих очи и видях че съвсем близо до плитчината минава голям пътнически круиз. Нов, бял с остър нос, той се движеше нагоре по реката. Видях ясно хората на палубата, които ме сочеха. Затворих отново очи и си представих картината, която виждат те- един почиващ си щастливец с натоварен каяк до него и на глас казах: „завиждайте“. В този момент осъзнах, че съм се проснал по гръб с разперени ръце и крака пред всички тези хора така, както майка ме е родила. Свенливо се обърнах по корем и прихнах да се смея. Чудно, нека ме огледат сега и отзад. Изчаках кораба да отмине, изкъпах се, облякох се и продължих.

          Около 17:00 бях в Тутракан. Далеч на запад небето беше започнало леко да посивява. Барометърът на часовника ми ме предупреди за понижаващото се атмосферно налягане. Но и без него беше ясно, че ще вали. Цял ден слънцето жарко препичаше. Хоризонта не беше с ясни очертания, а пепеляв. Никакъв вятър не подухваше, а реката беше гладка като огледало.

          Насочих лодката към брега и акостирах до рибарските лодки на Тутракан. Извадих два найлонови чувала и вкарах раницата в тях. Прибрах всичко, което не биваше да се мокри. Съблякох и прибрах ризата си. Качих се в каяка и отново загребах, в очакване на приятен разхлаждащ душ.

          Оставаше ми още малко до крайната цел за деня. Пред мен беше остров Косуй. Насочих лодката така, че да го заобиколя от север. Подминах румънска корабостроителница, която е горе-долу по средата между Тутракан и острова и не след дълго се изравних с пясъчното чело на Косуй. Изведнъж осъзнах, че около мен цари гробна тишина. Всички птици бяха замлъкнали, не се виждаха и в синьото небе пред и над мен. Единствено веслата нарушаваха тишината, разбутвайки огледалната повърхност на водата. Бях изминал една трета от дължината на острова. Гребях точно по средата на реката между двата бряга, когато видях румънски рибар да бяга към колата си. Казах си –„Охо този хвана голяма риба и бяга за кепа“. Нищо подобно. Румънецът влезе в колата и вдигайки облак прах потегли по черния крайречен път. Малко по-надолу видях втори да го последва. Не знам какво ме накара да завъртя лодката почти перпендикулярно на реката, за да видя какво има зад мен, но когато го направих, просто замръзнах на мястото си, кръвта ми застина, дъхът ми спря. Пред мен беше нещо, което през целия си живот не бях виждал. Черна стена-не тъмно синя, не мастилена, а черна стена идваше зад мен. Тутракан беше погълнат от талазите чернилка, които в този момент се изравняваха с корабостроителницата. От там се вдигна огромен бял облак прах, който за миг бе погълнат от чернилката. Веднага след това и корабостроителницата изчезна. За секунди черните талази я погълнаха. Нямаше я. Цял завод изчезна за секунда. Пред и над мен небето си беше все така синьо. Нямаше нито един звук, който да се отрази в огледалната река. А на запад, зад мен, преизподнята се беше отприщила, адът се беше отворил и черните му демони препускаха напред. Тихо и без предупреждение, от към гърба, нападаха и поглъщаха. Там, на километър на запад от мен, беше непрогледна нощ, а при мен слънчев и спокоен ден. Ниско на хоризонта над реката, там, където тя граничеше с черната завеса, ясно се открояваше снежно бяла хоризонтална ивица по цялата ширина на реката. В черните дипли на тази зловеща завеса проблясваха светкавици, но абсолютно никакъв звук не се чуваше. Това беше дяволска тишина. В миг разбрах, че нямаше романтично да греба и капките дъжд да мият потното ми голо тяло. В миг разбрах, че трябва да бягам, за да се спасявам. Опитът ми в не малко бури и в планини и в равнини ми крещеше: „Бягай, бягай!!!“

          Загребах с всичките ми останали сили след близо 70 километровия преход за деня. Гребях право към острова, от който ме деляха около 300 м.

          Не мина и минута, когато водата в реката завря. Заклокочи точно както клокочи вряща вода в тенджера. И пак без вятър, без  звук, под ясно синьо и безоблачно небе. Секунди след това адът ме достигна. Такъв фронт през живота си не бях виждал. Почти еднометрови вълни се стовариха върху каяка и аз разбрах какво представлява бялата ивица между водата и това, което трябваше да е небе. Студеният вятърът ме връхлетя с ураганна сила. Насочих лодката така, че да ме удря в гърба и леко в ляво. Не можех да греба. В момента, в който вадех веслото от водата, то беше грабвано от вятъра и засилвано напред без да мога да го удържа, за да вкарам другото перо във водата. Нощта се спусна отведнъж. Вълните заливаха задната част на каяка, разбиваха се на две в раницата зад гърба ми, отичаха се под лактите ми и част от водата влизаше в лодката. Напрегнал всяко едно мускулче на тялото си, имах само една задача- да балансирам лодката, за да не я обърнат вълните. Вятърът ревеше в ушите ми. Въпреки, че не гребях, лодката се носеше косо към острова, гонена от вятъра и вълните. Но там където ме отнасяше, брегът беше стръмен. Реката го беше подяла. Короните на паднали тополи бяха във водата, а стволовете и корените им лежаха на високия бряг. Не, в никакъв случай не биваше да бъда изхвърлен там. Рискувах вълните и вятърът да ме набутат в клонаците, а течението щеше да ме довърши безвъзвратно(справка“Корабокрушение по Камчия“). Помъчих се с помощта на руля да завия леко на дясно, за да изляза преди тези нападали дървета, където брегът беше полегат и песъчлив. Засилената лодка се подчини и зави, но тогава талазите на вълните започнаха да удрят напречно десния борд и миг преди да ме обърнат върнах стария курс.

          През главата ми летяха хиляди мисли и варианти. „Ах, Тихомире, Тихомире ще гребеш в бавна и спокойна река, не ти трябва на теб спасителна жилетка, не ти трябва да укрепваш товара в лодката!...“

          В един момент видях, че лодката се носи към периферията на една плитчина. Движех се бързо. Видях дъното. Сега или никога! Скочих от лодката. Изблик на радост-водата е под коляното ми. Радост, но за съвсем кратко. С едната ръка държах лодката, с другата веслото, което вятърът си беше харесал и искаше на всяка цена да изтръгне от мен. Докато мушках веслото в каяка вятърът и вълните завъртяха лодката напречно на посоката им. Искаха да отскубнат плавателното средство от ръцете ми. Не можех да си позволя да изгубя каяка и екипировката и да остана без лодка насред реката. Стисках с всички сили ръба на коппита. Не, нямаше да я изтърва, но… и нямаше да остана на същото място. Лодката ме завличаше. Краката ми се суркаха по пясъчното дъно. Забих пръстите на свободната си ръка в дъното, но без резултат. Бавно се свличах все по-надолу от плитчината. Бях в периферията й и лодката ме теглеше към дълбокото. В един момент дъното просто изчезна и…

          … Реката ме прегърна…

          Изтощеното ми тяло почувства облекчението на безтегловността, причинена от водата. Топлата вода достигна всяка една клетка от кожата ми и за тялото ми всичко утихна. В прегръдката на реката не усещах студените камшици на бурята, а когато вълните заливаха главата ми, настъпваше и пълна тишина. Реката ме беше прегърнала и аз се чувствах добре в тази топла прегръдка. Чувствах покой и увереност, защото може би и вярвах. Може би, защото наистина бях част от нея. Зашеметяващ контраст между вихрещата се буря над мен и блаженото спокойствие, покой, обгърнало тялото ми. Заплувах към брега, все още държейки лодката. Не можех да се преборя с вълните и течението, но знаех, че реката няма да ме предаде. Бях убеден в това, защото виждах как тя ме носи към следваща плитчина, като този път се бяхме насочили не към периферията й, а към средата й. Преди още краката ми да стигнат стръмното дъно, каякът се спря в плитковината. Веднага изскочих, за да завъртя носа на лодката срещу вятъра и вълните, преди да са я преобърнали.

         Излизайки от водата ми се приплака като на малко дето, отделено от прегръдката на майка му. Напуснах безтегловността и собствените ми килограми се стовариха върху изнемощялото ми тяло. Бурята със студените си пориви ме връхлетя и ме събори на колене. Водата беше до глезен. Така както бях на колене, с всички сили започнах да тегля лодката към сухата част на плитчината. След толкова километри гребане и умора, натоварената и пълна с четири пръста вода лодка, едвам помръдваше. Имах чувството, че не каяк, а яхта се мъча да извъртя срещу вятъра на ръце. Успях. Изправих се и се огледах. Още не бях спасен. Намирах се на около 50м от брега на острова. А между плитчината, на която седях и  брега имаше десетина метра вода, които някак трябваше да премина, борейки се със вълните.

          В миг  бях заслепен и оглушен от силен грохот. Ушите ми писнаха. Бях в центъра на бурята и гръмотевицата падна съвсем близо. Втори трясък. Трябваше бързо да се махам от там. Стърчащ като гръмоотвод на средата на Дунава, не е най-подходящото място за седене и почивка в такова време. Затеглих отново на колене каяка към брега. На ръба на изтощението стигнах дълбоката вода, деляща ме от острова и бутнах лодката в нея. Последвах я плувайки отстрани. Няколко маха с краката, един мощен порив на вятъра, две вълни и вече достигнах песъчливия полегат бряг на острова, точно 10м преди нападалите тополи и мястото, където брегът от полегат ставаше стръмен. Избутах каяка на брега така, че 2/3 от него легнаха на финия пясък.

          Отидох под тополите. Грешка! Ураганния вятър ни най малко не беше намалил силата си и огромни клони се трошаха и падаха с грохот в гората. Вдигнатият от стихията пясък ме шибаше в лицето и почти нищо не виждах. Все още бях гол до кръста и с прогизнало долнище. Пясакът, носен от бурята болезнено бодеше кожата ми. Отидох до каяка и извадих непромокаемия гащеризон. Съблякох мокрите дрехи, облякох гащеризона и се свлякох на брега. Нямах сили за нищо повече. А и нямаше кой знае какво да направя. Лодката беше обезопасена. Палатката не можех да опъна в тази буря. Китайският ми „комарник“, наречен палатка, предната вечер едва не се съдра на нищо и никакъв вятър, а какво говорим за сега в тази буря. Затоплен в сухия гащеризон, свит в една ямка на пясъка, близо до водата и встрани от първата редица дървета на гората, зачаках да отмине бурята.

          Около 2 часа след началото на стихията вятърът утихна до толкова, че да мога да разпъна палатката. Изтеглих още по-нависоко каяка на брега и влязох в палатката. Мушнах се в спалния чувал и единственото което направих преди да заспя е да включа джиесема си и да проведа 2 телефонни разговора. Единия с близките ми, за да им кажа, че всичко върви по план, а втория с Цецо, за да го уведомя, че на следващия ден по обед го искам в Силистра, за да ме прибере. Изключих телефона и заспах, без дори да вечерям, под барабанящия звук на сипещия се дъжд.

          Събудих се по тъмно. Навън всичко спеше. И реката, и вятърът, и птиците. Беше абсолютна тишина. Опаковах багажа. Изпразних лодката от водата. Натоварих я и потеглих малко преди изгрев слънце.

          Явно всичко и всички бяха изморени от снощната буря, защото нищо не потрепваше. Единственото движещо се нещо бях аз. Тънка мъгла нежно се стелеше на четири пръста над водата и поглеждайки напред към пурпурния кръг на изгрева на слънцето, имах чувството, че греба в облаците. Тихо, много тихо потапях веслата във водата, за да не нарушавам тази райска идилия. Пълна тишина обгръщаше всичко. Дърветата спяха, птиците спяха, рибите не смееха да подскачат, за да не разбутат гладката повърхност на водата и воала спуснал се над нея. Бях на върха на щастието.

          С носталгия гребях, защото знаех, че това са последните километри. Малко преди обед слънцето се скри и заваля топъл дъжд. Още преди да усетя първите капки видях концентричните кръгове, които започнаха да правят падайки в спокойната вода на реката. Постепенно дъждът се усили. Бях съблякъл ризата си и се наслаждавах на нежния допир на дъждовните капки. А те ставаха все по тежки. Падайки във водата капките отскачаха и проблясваха като бисери. Реката бълбукаше, безброй бисери изкачаха от нея, сякаш като за последно, за да ми покаже и това си съкровище, реката ги изхвъряше на повърхността си, за да ги видя преди окончателно да съм я напуснал.

          „Това имам“- ми казваше тя – „Това е моето богатство - просто вода, острови растителност, птици, риби, животни и тези бисери. Остани! Не ти ли харесах?“

          Стара дървена лодка, скътана в коренищата на също толкова стара върба, с дядо в нея. Покрил главата си с парче найлон, той държеше най-обикновена пръчка с корда, завързана на края й. Ловеше риба, свит и утихнал. За какво ли мислеше? Поздравихме се. Иска ми се да опозная и тези хора, живели съвместно с тази река.

          Виждам първите кранове на товарното пристанище на Силистра. Идва краят. Не се радвам. Напротив. Тъжно ми е и някак пусто.

           Ето ги Цецо и Венци, седнали на по биричка в крайречното заведение до митницата и насочвам лодката на там. Последни загребвания.

          Успях. Чисто физически успях за тези пет дни да изгреба тези 416 км без логистика, но това е без значение, защото изживях нещо, което не може да се мери със спортни постижения.

          Имах нужда от нещо, което да ме разтърси след една не малка пауза от приключения и го получих от място, което не съм предполагал, че може да ми го даде.

          Няма да завърша този пътепис, защото не съм приключил. Само ще кажа:

          Невероятна река!

          Чувствам й се длъжник!

          Но зная какво точно мога да направя за нея ;)

Видин – Силистра 416 км

Гребни дни - 5

Острови с растителност  –  110

 

Пясъчни острови - 58