Приключенията на
Тихомир Радев
Древните цивилизации – спомен от бъдещето
Тихомир Радев
Пред съвременния историк стоят въпроси, чакащи отговор, свързани с древните цивилизации. От десетилетия артефактите, открити за тях, са обект на обстойни изследвания и колкото по-задълбочено се проучват, толкова по-необяснимо остава от къде древните са имали тези познания, умения и технологии. Необяснима загадка си остава и това как буквално от нищото, без да се следва хода на еволюцията, на различни точки в света, се появяват свръх развити цивилизации, чиито разцвет може да се сравни с експлозия и винаги след това са затихващи в своето развитие. Такъв пример е Египетската цивилизация. За пирамидите е общоизвестен фактът, че най-старата и най-голяма от тях, е технологично съвършенство и всяка следваща е все по-лошо копие на предходната.
Друг пример са, разбира се, Шумерите. Те са знаели как да строят пещи за производство на бронз, строили са градове, издигали са техните храмове (зикурати), обработвали са земята и са развивали науката, в частност - математиката. Именно благодарение на тях в един час имаме 60 минути, а минутата е от 60 секунди. Именно те са разбрали, че в кръга има 360 градуса. Шумерите са строили грандиозни шлюзове, с които са преграждали входовете на пристанищата си за да подържат постоянно нивото на водата при приливи и отливи. И всичко това по времето, когато практически навсякъде по останалия свят човечеството е ловувало и се е хранело с диворастящи растения.
Друг пример е Теотиуакан. Той е бил първият истински град, както в северна, така и в южна Америка. В периода на своя разцвет в него са обитавали не по-малко от 200 хиляди човека. За този град практически не е известно нищо. Откъде са дошли хората, които са го построили, как е било организирано тяхното общество? Тук във върха на „Пирамида на Слънцето", археолозите са открили един удивителен артефакт - пластини слюда. Слюдата не става за строителен материал, затова пък е в основата на електронната и радиотехниката. С каква цел са използвали слюдата древните жители на Теотиуакан и от къде са я взели не е ясно, тъй като в природата не може свободно да се срещне в такива форми.
В Перу на дъното на езерото Титикака е пълно със загадъчни мегалитни структури, често с неразбираемо за нас предназначение. Изкусно изрязаните каменни барелефи с маса повече от 100 тона съединени с бронз, както разтопен, така и във вид на специални бронзови клинове. Археолозите считат, че бронз не би трябвало въобще да съществува в Перу по това време.
И така нататък…Списъкът е дълъг и на всеки известен.
Може ли, обаче, нютоновата физика, теорията на относителността, струнната теория и квантова механика да дадат обяснение? Може ли неоспорими гении като Нютон, Айнщайн, Бор, Шрьодингер, Хайзенберг и Дирак, обединени от един древноегипетски философ, да подадат ръка на историците и да помогнат да открият отговорите, които търсят? Според мен, всеки един държи парчето от пъзела и е достатъчно само да се отдалечим и погледнем под по друг ъгъл, за да видим цялата картина.
Нека първо, обаче, да проучим всяко едно от тези парченца без да претендираме, че ще открием „топлата вода“.
I. Скорост, време, път
Нека разгледаме за начало един лекоатлет, който всеки ден тренира бягане. Нека този спортист бяга едно и също разстояние. Логично е след продължителни усилени тренировки, той да намаля времето за дистанцията, в която се състезава.
Изниква въпросът, ако този състезател става все по-добър и всеки следващ ден увеличава скоростта си, до какво би довело това?
Нека да видим, какво каза физиката за това. Ако приемем условно, че той бяга само направо, а не по криволичещите пътеки из гората и за улеснение приемем, че скоростта му е постоянна от началото на трасето до самият му край, то тогава е в сила зависимостта:
t=s/v, където
v е линейната скорост
s е изминатият път
t е дължината на интервала от време.
Това означава, че времето е право пропорционално на пътя и обратно пропорционално на скоростта.
Или по-просто казано - колкото повече лекоатлетът увеличава скоростта си, толкова повече ще намалява времето за което ще пробягва дистанцията. Логично! Но до кога?
Горе написаното уравнение си е една обикновена дроб.
Обикновените дроби са числата във вида r=m/n, където n≠0. При тези означения n показва на колко части е разделена единицата (цялото), а m колко от тези части са взети.
Самият факт, че скоростта е в знаменателя на уравнението, чисто математически ни отговаря, че увеличавайки скоростта намалява времето и когато стойностите на скоростта в знаменателя започнат да клонят към безкрайност, то стойностите на времето ще клонят към нула.
Да се върнем пак към лекоатлета. Казахме, че той всеки ден увеличава скоростта си на бягане на една дистанция, която я приехме за права непроменяща дължината си отсечка, т.е. тя е константа. Увеличавайки непрекъснато скоростта си на бягане, ще дойде момент (Разбира се чисто хипотетично), в който скоростта му ще клони към някаква безкрайна стойност, а времето за което ще е изминал пътя по трасето ще е почти нула.
Какво би станало, ако още увеличи скоростта си на бягане? Би трябвало в един момент, когато скоростта е достатъчно голяма, времето му да е нула. Това ще рече, че в момента, в който тръгва да бяга, вече ще се е телепортирал на финала. Логичният следваш въпрос е какво би се случило, ако в този момент, в който супер лекоатлета е постигнал време клонящо към нула, увеличи скоростта си да речем двойно?
Тук вече разсъжденията ни подчинени на интуицията ни и ортодоксалната физика започват да се разминават.
Съзнанието ни казва щом сме свили времето до нула и от там насетне продължим да увеличаваме скоростта, това време би трябвало да продължи линията на понижаващите стойности и да прехвърли нулевата граница на положителните числа и да премине в отрицателната скала.
Което обаче означава, че часовникът трябва да започне да се движи назад.
Да, но това е само в сферата на интуитивните ни предположения, които противоречат на Нютоновата физика, както и на теорията на относителността на Айнщайн. И може би не е лишен от логика въпросът, защо да не може да се прескочи този праг, защо тази нула да не пропуска времето да премине през нея. Ако нулата е просто една позиция от скалата, един неутралитет между положителни и отрицателни стойности, защо тогава не можем да я преминем?
Да се върнем на уравнението за времето
t=s/v
За да са верни логическите разсъждения от виртуалният ни експеримент и времето да заеме отрицателна стойност, то или числителят или знаменателят трябва да са отрицателни, но как биха могли пътят или скоростта да са отрицателни?
Да припомня, че числата във вида r=m/n, където n≠0. При тези означения n показва на колко части е разделена единицата, а m колко от тези части са взети. По тази формулировка няма как практически да разделим на безброй парчета нашата торта (скоростта на бягане) да вземем едно парче ( 1км трасе за бягане) и накрая да получим резултат със знак минус.
Аз обаче ще се доверя на логиката на интуицията ми противно на законите и уравненията, без обаче да ги отричам, защото те са си абсолютно верни. А възможно ли е и двете твърдения да са верни?
Приковани към стереотипното мислене
Причината да стигаме до този разнобой в интуитивните и математически разсъждения, е стереотипа ни на мислене. И за да ви докажа това, ще ви задам един простичък въпрос, на който може да отговори всеки ученик в средното училище – На колко е равен сборът от ъглите на кой да е триъгълник? Всички, или почти всички, единодушно ще отговорите 180 , като по-паметливите ще започнат да цитират Питагор и всичките му уравнения. Това, обаче, е валидно само в Евклидовата двуизмерна геометрия (именувана на гръцкия математик Евклид). И обърнете внимание, това виждане е било абсолютната и неизменна, единствена истина до 19 век. В „Елементите“- трудът на Евклид, в който описва работата си,той определя ограничен брой допускания (пет аксиоми и пет постулата) и се стреми да докаже всички останали теореми на базата на тях. В средното си образование ние изучаваме точно тях. Кой не знае елементарния Евклидов постулат „Между две точки може да се прекара права линия“. С векове приемаме, че тези постулати са абсолютно верни и необорими, защото те ни удовлетворяват в описването на нашите виждания за света. Но означава ли това, че те са абсолютната истина?
Нека сега да ви накарам да си представите земното кълбо с меридианите и екватора му. Сега искам от северния полюс да спуснете една мислена линия по Гринуичкия меридиан до екватора. Ъгълът между екваторът и меридиана е 90 . Сега нека направим абсолютно същото с още един произволно избран меридиан. Получаваме още един такъв прав ъгъл. Сега припомням, че двата меридиана имат обща точка, която е северния полюс, т.е. имаме още един ъгъл. Имаме три ъгъла, т.е получили сме триъгълник, съставен от два меридиана и екватора. При екватора имаме два ъгъла по 90 или общо 180 и още един на северния полюс, който е със стойност, в зависимост от избрания от вас втори меридиан.
Само да попитам – Какво стана с твърдението ви за сбора от ъглите на кой да е триъгълник? Сметките ви не излизат и това е била една необяснима загадка до19в.
И вие сте прави за сбора на ъглите и аз съм прав в по горния пример. Да, но как може да има две истини за едно и също нещо?
Отговорът е в сферичната или неефклидова геометрия.
С този въпрос за триъгълниците исках да покажа колко сме зависими от гледната си точка и още повече от изградените ни стереотипи на мислене.
За да дам обаче отговор на въпросът с бягането, трябва да навлезем по-дълбоко в дебрите на физиката.
II. Стълбовете в съвременната физика
Съвременната физика се крепи върху два основни опорни стълба. Единият е общата теория на относителността на Алберт Айнщайн, която ни дава законите за разбирането на Вселената в най големите и мащаби – звезди звездни купове, галактики и т.н. Другият е квантовата механика, която пък разглежда светът на малкото, вселената в най малките и измерения- молекули, атоми, субатомни частици – протони, неотрони електрони, кварки и т.н. все към по малкото. Тези два стълба от физиката обаче се развиват отделно един от друг, защото меко казано не се харесват.
За какво става въпрос?
Това, което описва айнщайновата теория на относителността, е абсолютно неприложимо в малкия свят на частиците и обратно – това, което е закон в квантовата механика, е пълен безпорядък в света на голямото. А на всички ни е известно, колко подредена и стриктна е вселената ни.
Този конфликт не е от вчера. Още през 19 в се разбрало, че има нещо не както трябва в две отделни твърдения (Точно както и при нашите твърдения с бягането и с триъгълниците) а именно – Според Исак Нютон, ако бягаме достатъчно бързо ще може да догоним отдалечаващ се лъч светлина, но на друго мнение се оказва Джеймс Кларк Максуел, който математически доказва в законите на електромагнетизма, че това е невъзможно. Кой от двамата е прав? Нютон, с чиито закони практически пратихме на Луната човек, т.е. те са верни, или на Максуел, благодарение на чиито закони пък сме в този технологичен бум в днешния век, т.е. и те са верни. Може ли да има две истини?
И това е само единият от трите глобални конфликта във физиката ни.
Вторият е породен от Айнщайн, който твърди, че нито един обект от какъвто и да е тип, включително и лекоатлетът ни, нито дори въздействие или смущение дори информация, не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината. Той поставя така наречения космически лимит на скоростта, която е равна на скоростта на светлината. Да, но Нютон е пак на друго мнение, защото според теорията му за всемирно привличане съществуват влияния, които се пренасят през огромни разстояния мигновено.
За да разберем по- добре това, нека да дам един пример.
Представете си, че внезапно Слънцето изчезне напълно. Какво би се случило с нашата и останали планети от слънчевата система.
Няма да имаме вече Слънце и ще е изчезнала неговата гравитация. Нютоновата теория предвижда, че с изчезването на Слънцето планетата ни веднага ще се откъсне от орбитата си и ще полети из космоса, което разбира се важи и за останалите планети. С други думи според Нютоновите закони гравитацията е сила, която действа мигновено през всякакви разстояния и затова веднага ще почувстваме ефекта от изчезването на Слънцето. Айнщайн пък твърди, че светлината не се придвижва мигновено. Всъщност, на слънчевите лъчи са им нужни осем минути, за да пропътуват 150 млн. км до Земята. И тъй като той в теорията си на относителността доказва, че нищо, дори и гравитацията, не може да се движи по-бързо от светлината, как би могла Земята да бъде освободена от орбитата си, преди тъмнината, настъпила поради изчезването на Слънцето, да е достигнала до нас?
Къде е истината? Кое от двете твърдения е вярно? Може ли и двете да са верни?
Третият конфликт го описах малко по- горе и той се състои от това, че плавно изкривените геометрични форми на пространството от общата теория на относителността са в конфликт с вихреното и на глед хаотично поведение в света на частиците, описан от квантовата механика.
Айнщайн решава проблема, като изкривява пространството, вместо да допусне по- голяма скорост от лимитираната от него скорост на светлината. Или ако се върнем отново на случая с нашия лекоатлет, според Айнщайн ,той може да увеличава скоростта си до тази на светлината, а от там насетне, понеже не може да бяга по -бързо от лимитираната скорост, на бегача му остава една единствена възможност, за да задоволи стремежа си към по- голяма бързина и тази възможност е да изкриви пространството т.е. да изкриви дистанцията, все едно да не бяга по елипсовидната писта, а да мине „на пряко“ през тревните площи.
При всички положения деформациите в пространството трябва да са налице според Айнщайн при такива големи скорости.
Нека да оставим да отпочинат тези противоречия в главите ни и да направим един умопомрачаващ скок назад във времето, за да видим какво мислят по въпроса за теорията на относителността и квантовата механика в древен Египет, с надеждата там да открием правилните насоки за бъдещите ни разсъждения.
III. Херметична философия
„За учения, който е живял с вярата си в силата на разума, историята завършва като лош сън. Той е изкачил планини от невежество, вече всеки миг ще покори най-високия връх и когато изкатерва и последната скала, бива приветстван от цяла група теолози, които си седят там от векове.“ Робърт Джастроу – директор на Института за космически изследвания към НАСА
Едно от най-древните духовни учения е херметизмът. Негов създател е Хермес Трисмегист, живял по времето на първите дни на най-старите династии на Египет, много преди времето на Мойсей. Някои автори го разглеждат като съвременник на Авраам, а други отиват по-далеч и твърдят, че Авраам е получил част от мистичното си познание от Хермес.
Хермес е наричан баща на Окултната мъдрост. Той е основател на астрологията и алхимията.
Когато Хермес напуска този свят (според преданията е живял 300 години), египтяните го обожествяват и го превръщат в един от своите богове – Тот. Години по-късно и народът на Древна Гърция го приема за един от боговете си, наричайки го Хермес – Богът на Мъдростта. Египтяните му дават титлата Трисмегист, което означава Трижди Великият, Най-Великият, Великият Велик.
В древността се създал сборник от основните херметични учения, предавани от учител на ученик, известен като „КИБАЛИОН“. Значението на думата Кибалион се загубило през вековете.
Сборникът съдържа основните херметични принципи, максими, аксиоми и предписания.
Херметизмът е основополагащо учение. То не е обвързано с вяра в някакъв Бог, но присъства във всички религии и духовни учения. Знанията, които ни дава той, тепърва се откриват от най-новите изследвания на науката.
В Херметизма има седем херметични принципа, в които се съдържа основните Истини за света, законите във Вселената, Мъдростта.
Да видим какво казва древният философ във връзка с нашия проблем във втория си принцип
ПРИНЦИПЪТ НА СЪОТВЕТСТВИЕТО
"Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе." Кибалион
Този Принцип олицетворява истината, че винаги съществува Съответствие между законите и явленията от различните нива на Съществуването и Живота. Схващането на този Принцип дава на индивида средствата за решаване на множество неясни парадокси и скрити тайни на Природата. Според тази философия съществуват нива, които са извън възможностите на нашето разбиране, но когато приложим Принципа на съответствието към тях, сме в състояние да разберем много от това, което иначе би било неразбираемо за нас. Този Принцип има универсално приложение и проявление на различните нива на материалния, менталния и духовния свят - той е Универсален закон. Древните херметици разглеждат този Принцип като един от най-важните мисловни инструменти, чрез които човек е в състояние да надзърне зад преградите, скриващи от погледа Непознатото. Точно както познаването на принципите на геометрията позволява на човека да измери отдалечените звезди и техните движения, докато се намира в своята обсерватория, така познаването на Принципа на съответствието позволява на Човека да прави разумни заключения от Известното към Неизвестното.
Философията поражда въпроси и загатва отговори, които трябва да търсим.
Алберт Айнщайн прекарал последните 30 години от живота си в търсене на начин да опише природните сили в една теория, на голямото и малкото ("Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе." ), но за съжаление неуспешно.
Ако приемем за истина горните твърдения, наистина би трябвало Вселената да се подчинява на общи закони, важащи за всички и всичко.
И ако искам да докажа, че нашия лекоатлет може да бяга по- бързо от скоростта на светлината, то ще е достатъчно да докажа, че нещо, каквото и да е то, може да прехвърли лимитираната скорост и прилагайки херметичния принцип резултатите да ги отнеса към кой да е обект независимо дали е „долу“ или е „горе“, дали е малък или голям, дали е от макро света или от микро вселената.
За да продължим по -нататък в търсене на отговорите, ще се спуснем в света на елементарните частици.
IV. По-бързи от скоростта на светлината
Нека се помъчим да приложим Айнщайновата теория на относителността в квантовата механика.
Всъщност, това първи е направил британският теоретичен физик Пол Дирак.
Още през 1912 и 1927г Нилс Бор предлага планетарният модел на атома, в който електроните обикалят в орбити около ядрото без да извършват спираловидно движение, падайки към него. Освен това математически Шрьодингер и Хайзенберг доказали твърденията на Бор. Бор демонстрирал, че наблюдаваните правила от спектъра на атомите, което е честотата на светлината, излъчвана от различните елементи, може да са в сила, ако електроните обикалят около ядрото в точно фиксирани орбити, наречени квантови нива. Те, обаче, могат да прескачат от едно ниво в друго, като излъчват или поглъщат строго фиксирани честоти или кванти от светлина.
През двайсетте години на миналия век, независимо един от друг, Шрьодингер и Хайзенберг доказали, че електроните могат да се държат както като частици, така и като вълни, които се разстилат в пространството описани във вълновата функция на Шрьодингер.
Измерванията на свойствата на електроните показали, че те могат да се определят само като вероятности, като отделни комбинации от различни свойства, не могат да се измерят в един и същи момент, което пък е описано в принципа на неопределеността на Хайзенберг.
Принципът на неопределеността е основен принцип в квантовата физика. Той е разработен през 1927 г. Принципът показва, че в областта на микро света координатата и импулсът на една микрочастица не могат да бъдат измерени едновременно. Той е израз на неприложимостта на класическите понятия към поведението на микро обектите и показва, че сигурността от класическата физика не е възможна в квантовата физика. Това не означава обаче, че той е невалиден за света на макро телата. В областта на макро света съотношенията на неопределеност просто нямат никакво практическо значение.
Физическият смисъл на принципът на неопределеността е свързан с факта, че при определени условия частицата със сигурност трябва да се намира в някоя точка от пространството. Следователно вероятността частицата да се намира някъде в пространството ще бъде равна на единица. Или това е подреденият „хаос в малкия свят“, за който говорих по горе.
Да се върнем на Пол Дирак. Той видял , че неопределеността на Хайзенберг можела да се изведе математически с класическите закони на макро света, като малко по -късно той сторил същото и с вълновата функция на Шрьодингер. Разсъждавайки над планетарния модел на атома Дирак стигнал до заключението, че ако в действителност това е моделът, то в него трябва да има място и за айнщайновата теория на относителността, за която казахме, че перфектно описва макро светът. Дирак решил да опита какво ще се случи, ако приложи законите на голямото към същия модел за малкото. Той използвал всевъзможни сложни математически методи за да успее да опише електроните, които имат спин - въртят се около оста си, но в абсолютно всички посоки, както и ъгловият им момент - векторна величина характеризираща твърдо тяло при въртенето му около дадена ос на симетрия.
Дирак осъзнал, че уравнението на Шрьодингер описва електрона точно, но само при негови движения с много ниска скорост. Той открил, че ако използва уравненията на Айнщайн, ще може да опише принципно поведението на системи, в които електроните се движат с много по-висока скорост.
Успявайки да изведе уравнението Дирак обаче описвал поведението на електроните в електрически и магнитни полета. Но това уравнение изисквало съществуването на нови частици също като електроните, но с противоположен заряд, но тази частица със сигурност не била протона, който е с две хиляди пъти по-тежък от електрона. Това се случило едва през 1929г. Две години по-късно, при изследване на космически лъчи, обстрелващи Земята, експериментатори открили въпросната тайнствена частица и я нарекли позитрон.
В днешно време вече знаем, че за всяка частица съществува античастица в природа
Освен това вече знаем, че когато се срещнат частица и античастица те се анихилират в чисто лъчение.
Свойствата на тези античастици са абсолютно същите, като свойствата на съответстващата им частица. Тези античастици естествено са градивната част на антиматерията.
Ричард Файнман пръв обяснява, защо според теорията на относителността се налага съществуването на античастици, което довежда и до графична демонстрация, че празното пространство съвсем не е празно.
Обща теория на относителността ни казва, че наблюдатели, движещи се с различни скорости, ще направят различни измервания за величини, като разстояние и време, като да речем времето ще бъде по забавено за обекти движещи се по бързо. Файнман обаче не спира до тук - той казва, че ако има обекти движещи се по- бързо от скоростта на светлината, те сякаш ще се движат назад във времето, което беше причината както казах тази скорост да е определена като космически лимит.
Но също така казах, че ключов принцип в квантовата механика е принципът на неопределеността на Хайзенберг. Както вече обясних според него за определени двойки величини (скорост и време) не могат да се направят едновременни точни измервания за една и съща система в един и същи момент. Т.е. ако се измери една такава система в определен отрязък от време, не може точно да се определи нейната енергия, защото ще липсват достатъчно данни.
Изводът от всичко това е, че в достатъчно кратки интервали от време, толкова кратки, че не можем да измерим скоростта, квантовата механика с всичките гореописани принципи и уравнения позволява възможността на частици да се движат по -бързо от скоростта на светлината. Но според Айнщайн това би значело да се движат назад във времето!
Да, има нещо, което се движи по бързо от скоростта на светлината и да, то на пук на всички закони го прави, но какво произтича от това. Какви ще са последиците от това?
Нека да разгледаме долните диаграми, за да придобием визуална представа за случващото се.
По абцисната ос съм нанесъл пространството, а по ординатната, времето. На първата диаграма е изобразено движението на електрон в пространството със скорост по- ниска от скоростта на светлината. Тук не наблюдаваме нещо необичайно.
На втората графика, обаче, съм показал електрон, движещ се в пространството със скорост по- голяма от скоростта на светлината.
Да поразсъждаваме над нея. В първия времеви отрязък, електронът се движи в пространството със скорост по- малка от лимитираната скорост на светлината - от t1 do t3. Във втория етап, обаче, скоростта превишава тази на светлината и вместо времето да се увеличи към t4 то намалява към t2 т.е. времето се движи назад. И в последният си етап, електронът е намалил скоростта си под тази на светлината и времето стремглаво тръгва към стойността на t4.
Или по друг начин казано, електронът се движи напред във времето, назад във времето и после отново напред.
Математически, отрицателна частица, движеща се назад във времето, съответства на положителна, движеща се напред във времето.
Това наглед нищо и никакво математическо твърдение, всъщност е неимоверно важно, защото то едва ли не ще опише сътворението. Какво имам в предвид. Да погледнем следващата графика
На нея ясно се вижда, че във времето равно на t1 в пространството има една частица. Във времето обаче t2 от нищото се появяват още две частици, които в следствие на горе казаното са електрон и позитрон и общо частиците в t2 стават три. След това би трябвало позитронът и електронът да се анихилират и да остане в крайна сметка пак един електрон във времето t3.
Макар да започваме с една частица и да завършваме с една частица за много кратък интервал от време имаме три частици, движещи се в пространството.
„В този кратък промеждутък от време, поне за съвсем мъничко, нещо е изникнало от нищото!“ –възкликва Лорънс Клаус.
Според квантовата механика и общата теорията на относителността, това не само е допустимо, но е и задължително да се случи. Частиците, които се появяват и изчезват във времеви интервали, които са изключително кратки, за да бъдат наблюдавани, се наричат виртуални частици.
Въпреки, че те не могат да бъдат наблюдавани пряко ,за съществуването им има много доказателства, защото в краткия си живот те оказват влияния, които обаче са измерими и въздействието на тези виртуални частици в днешно време се изчислява с такава точност с каквато нито един друг физичен процес не може да се изчисли. По друг начин казано – науката по безспорен начин доказва, че виртуалните частици съществуват, което означава, че съществува обект па макар и елементарна частица, който се движи по бързо от светлината, който се разхожда напред назад във времето и това не е всичко. Този обект преминава през Нулевата стойност на времето.
"Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе."
Съвременната наука е единодушна в това, че трябва да има общи закони за голямото и малкото. Открили сме елементарна частица, движеща се по- бързо от скоростта на светлината, но това, че не сме открили обект от макро света, който да е превишил лимитираната скорост означава ли, че такъв обект няма или, че такъв обект не може да я достигне?
"Каквото горе, това и долу; каквото долу, това и горе."
Щом елементарната частица е градивна част от нашия лекоатлет и щом тя може да се движи по- бързо от скоростта на светлината, защо той да не може?
Имаме въпроси без отговори за технически постижения в древните цивилизации, непостижими в някои отношения и за съвременния ни свят. Много бърз и лесен отговор би бил извънземната намеса. Но не можем ли да препишем тези технологии на нашето си развитие, но не в миналото, а в бъдещето.
Грубо ще пренебрегна Хермес, необръщайки тук внимание на останалите принципи във философията му, за да изградя една картина от бъдещето в сферата на научната фантастика.
След всичко казано и доказано дотук невъзможно ли ще е, ако предположим, че след години човечеството ще е достигнало такова ниво на технологично развитие, за да може да конструира и направи „превозно средство“, което да се движи по- бързо от скоростта на светлината. Как точно ще изглежда не зная, но за простота нека си го представим, като съвременен автомобил.
Всяко едно превозно средство се нуждае от източник на енергия, като се започне от въглищата за парните двигатели, мине се през дизел и бензин и се стигне до електричество за електромобилите. Всяко превозно средство, обаче, има определен капацитет на резервоара си или капацитет на батериите си.
Един съвременен автомобил, който развива максимална скорост да речем 200км/ч и има разход на гориво 15л/100км ( при скорост 200км/ч) с един резервоар от 60л ще може да измине 400км и горивото му ще свърши.
Да се върнем на нашия автомобил от бъдещето. Казахме той може да се движи със скорост по голяма от скоростта на светлината и е нормално да може да подържа тази скорост за определено време, зависещо от капацитета на енергохранилището му.
Тръгвайки на път с този автомобил и прехвърляйки скоростта на светлината, ако си припомните казаното до тук, ще разберете, че пътуващите не тръгват на пътешествие в пространството, а на пътешествие във времето. При това пътуване пространството остава без значение. Може да звучи абстрактно, но за да го обясня ще го сравня отново с нашия лекоатлет. Него не го интересува къде ще стигне, защото бяга по елипсовидна писта, за него е важно в колко часа ще пристигне.
И така имаме автомобил, движещ се по- бързо от скоростта на светлината, нека в него се качат екип учени, учени, които са нашите пра пра внуци и потеглят на път. Какво ще се случи?
Следвайки логиката на по горните ни доказателства, автомобилът ще потегли и ще започне да ускорява. Ще достигне скоростта на светлината и малко, след като я премине, за нашите пра пра внуци времето ще спре. Автомобилът им, обаче, ще продължи ускорението си. В този момент времето за пътниците ще започне да тече назад, точно както при елементарните частици. Колко назад във времето ще достигнат зависи от това, колко е висока скоростта им и колко е капацитета на енергохранилището им.
Когато горивото им свърши, те ще намалят своята скорост, времето им ще спре и след това ще започне да тече нормално, но те вече ще са в миналото.
И ако тези наши наследници са пътували достатъчно дълго и са се озовали сред египетски племена например, с всичките свои познания и технологии, не е ли логично те да са точно стожерът, около който неразвитото човечество да се завърти? А ако потегли не един, а няколко такива автомобила, те да са причината за огнищата на развитие на цивилизациите?
Може би нямаме отговор на въпроса, защо и как древните са строили своите съоръжения, не защото предците ни са били свръх интелигентни, а защото може би още не сме „до узрели“ да проумеем технологиите на наследниците си. Има изключително много оставени послания, които са неразгадани, но те може би не са за нас, а са оставени от нашите пра пра внуци за екипите, които са ги изпратили, за техните съвременици.
Ще попитате защо не се върнат, а им оставят послания? Аз нямам отговор на този въпрос, защото нямам отговор на един друг чисто физичен въпрос – Какво е отрицателна скорост?
Ако за да се движим назад във времето е необходима свръх висока скорост, за да се придвижим напред в него ще ние е необходима същата скорост, но със знак минус.
Ще го обясня по- просто.
Ако скоростите на метаболизма ни, на всичките ни жизнени функции, се сведат до минимум, като при хибернация и ние сме на 30г (има живи организми, които самостоятелно изпадат в подобни състояния с векове) за нас практически времето ще е почти спряло и когато се събудим след 50г ще сме в бъдещето, но на 30г, докато връстниците ни ще са на 80г. Това обаче е процес, в който ние се подравняваме към времето. Проблемът е, че за да управляваме времето, а не да се подравняваме по него е необходимо да постигнем отрицателна скорост.
Всички учени твърдят, че пирамидалните структори са концентратори на енергия. Не се знае и от къде идва обичаят да се мумифицират фараоните в Египет.
Нашите пионери в пътуването назад във времето, ако не са знаели как да се върнат и пътят им е бил еднопосочен единственият шанс да се озоват отново в своето време е да го „дочакат“ , а не да го пропътуват. За да го дочакат ще им са необходими „хибернатори“, които ще се нуждаят от енергия, съоръжения достатъчно добре защитени, за да оцелеят през вековете. Ако древните Египтяни са станали свидетели на „заспиването“ на „боговете“(хибернацията им), си е абсолютно логично да ги имитират. А нашите пра пра внуци със сигурност ще са богове за неразвитите хора. Те ще ги имитират все по- зле в следващите векове в строежа на пирамидите, защото наученото, колкото и оскъдно да е ще избледнява поради липса на логична обосновка, непостижима за неразвитият им интелект. Ще пресъздават „погребалните церемонии“ и с вековете ще ги видоизменят според разбиранията, вярата и религията си.
А някъде там, в основите на пирамидите, може би спят нашите пра пра внуци и чакат да настъпи времето, в което техните съвременици ще ги събудят. Спят, а жизнените им функции се подържат от енергията, концентрирана от пирамидите, онази необятна и неизчерпаема космическа енергия ,на която Никола Тесла отдаде живота си. Същата невидима и безкрайна енергия, която накара Айнщайн на два пъти да коригира уравнението на своята теория на относителността, като факта, че първоначално я е отричал самият той нарича „Най големия гаф в живота ми“.
Дали всичко е точно така, единствено и само бъдещето ще покаже. Това е просто една непретенциозна хипотеза от научната фантастика, една от многобройните но базирана на трудовете на Нютон, Айнщайн, Бор, Шрьодингер, Хайзенберг, Дирак, Максуел, Лорънс Краус, Браян Грийн, Файнман, Стивън Хокинг и много други. Единствено неоспоримото е, че пътуването във времето е възможно и математически и физически е доказуемо.
Източници
2. Елегантната Вселена - Брайън Грийн
3. Кибалион –Тримата посветени
4. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/2934630/Main/29346344
6. http://hicomm.bg/feature/shestte-nerazgadani-tajni-na-drevnite-civilizacii.html?read
7. Вселена от нищото - Лорънс Краус
